Кафене "Хортус"

Кафенето се намираше на една уличка точно до главната улица. Беше малко, но винаги изпълнено с хора. Около масичките имаше по два удобни меки стола, а до някои имаше и кресла. Пердетата бяха от красиво тъмновиолетово кадифе, а вечер, когато включваха лампите, които се намираха точно над тях, от завесите се излъчваше изключително красиво сияние с мек, розов оттенък.

Още преди вратата да се беше затворила зад нея, Сая вече беше хвърлила чантите си до едно кресло и с избила пот по челото тя седна и отпусна крака изморено. Една млада сервитьорка с бележник в ръка дойде и застана до момичето, кето едва след няколко мига отвори очи и така излезе от сладкият унес. Заведението беше изпълнено с розова светлина и на Сая това не й допадаше, но реши, че ще го преживее. Поизправи се малко и обяви:
- Ще поръчам по-късно...очаквам още някого.Благодаря ви. - и се усмихна, а жената с бележника се оттегли. Сая се отпусна назад в креслото си и се замисли как да завърже най-точно разговора си с Ванеса, когато тя дойдеше. Ако тя дойдеше. Сая не беше свикнала да се доверява на хората и се съмняваше, че и сега ще успее, но момичето й се беше сторило добро и тя се надяваше да успее да я спечели като приятел. Тя никога не беше имала нито човек, нито елф, нито върколак за приятел. Беше допуснала до себе си само Реган - дракончето й - и се страхуваше, че не знае как да общува пълноенно с останалите. Но все някак щеше д се справи...все пак последните 16 години беше живяла сама в гората и се беше справяла с живота прекрасно и съвсем сама! Всичко щеше да се нареди. Тя пак притвори очи и се опита да успокои мислите си и да отпусне съзнанието си.

Сая се загледа в колието на момичето, но след няколко мига примига и реши да се държи нормално...доколкото това беше възможно за нея.
- Ами всъщност аз съм израстнала в гората и съм виждала много вълци. Те имат отличително излъчване - наречи го миризма, поглед, каквото искаш, но яз го долавям у теб. Също така то си е древно проклятие - няма начин да не промени някак излъчването на един обикновен човек и да го накара да се отличава сред другите. - момичето се усмихна и се облегна назад в креслото си. - Извини ме ако ти се струвам твърде настоятелна, но не съм израстнала сред магьосници, въпреки че съм потомка на такива, и не знам нищо за тях и техният свят. Много бих искала да науча повече за магиите и заклинанията пък и един приятел в Академията би бил голяма упора за мен. Честно казано никога не съм се нуждаела повече от човек, на когото да мога да се доверя. - Сая се засмя и завъртя поглед из кафенето, сякаш това признание беше невъзможно да излезе от нейните уста във всеки друг момент. Тя въздухна и върна погледа си към момичето срещу нея. - Има толкова много неща които не знам за миналото си, че е почти невъможно да погледна напред. Трябва да науча повече за произхода си и за родителите ми... и за брат ми. Аз имам брат - той е изчезнал по време на битките с Принца...тогава са загинали и майка ми и баща ми. Всички твърдят, че той е мъртъв, но никой не е сигурен, което все трябва да значи нещо. Мисля...имам някаква надежда, някакво чувство, че ако го потърся може и да открия нещо. Дори и да е мъртъв, поне ще се опитам да разбера кой е, какъв е бил - в този момент зелените очи на момичето заблестяха и тя разклати глава. когато я вдигна беше усмихната и малко по-ведра - Е стига за мен. Кажи ми нещо за себе си, Ванеса. От къде си? - в същият момент дойде сервитьорката с бележника си готов да апише поръчката на клиентките й. - За мен един чай с мед и лимон.