Кабинетът на Рандир Илфирин

Кабинетът беше просторен, с голямо писалище и няколко удобни кресла. Имаше библиотека напълнена с всевъзможни книги, карти и хвърчащи листове. В средата на помещението лежеше килим, който постоянно менеше шарката си. Камината гореше постоянно, но не вниги топлеше. На полицата й имаше един внушителен свещник, няколко странни медала и множество монети. По стените висяха картини, всяка от които изобразяваше някое от местата посетени от директорката в миналото й. В един от ъглите имаше нещо като малка добре поддържана оръжейница. Въпреки простора и широтата, които създаваше, стаята беше претъпкана с какво ли не и в нея цареше вечен хаос.

Щом влезнаха в кабинета, Инферита веднага каза:
- Какво става, Рандир, какво пишеше в онази бележка...?

Жената погледан мрачно. Без да каже и дума се насочи към библиотеката и започна да се рови из картите. Намери тази, която търсеше и я разтла на бюрото. С пръст посочи едно място:
- Гората до Кинети... Част от хората ми са се натъкнали на нещо изключително странно за този регион... Жертвоприношение. Трима човека... Няма да влизам в подробности... Но това, което ги е притеснило, а сега притеснява и мен е, че наподобявало на убийствата, които ставаха по време на атаките на Принца... Не знам какво да мисля...

Инферита я погледна ужасено. - Да не намекваш, че всичко това е негово дело? Искаш да кажеш, че Принцът отново се е въздигнал? Не, Рандир, това не може да е истина...не може...Трябва веднага да разберем какво става...

- Не знам... Надявам се просто да е някоя ужасна шега... Но нещо в мен ми подсказва, че не е така... - Рандир се отпусна тежко в креслото си - Трябва да подготвим за най-лошото... Скоро да си се чувала с някой от старата компания? Знам, че съвсем се разпиляхме, някои загинаха, а дочух, че много са минали задграница и вече не са в пределите на нашата карта. Но все пак се надявам да се свържем с някой... Може би ще имат информация...

- И аз се надявам да не е така...Ами...преди няколко седмици бях в Лумбуле и там видях Сангина...изглеждаше раздърпана и мръсна...но не ме позна. Мисля, че й се беше случило нещо ужасно...Но нямах време да отида при нея и да я попитам какво е станало...друг не съм виждала...чух, че магьосникът Арън е загинал при много странни обстоятелства...както и цялото му семейство...

- За Сангина бях дочула, че се е забъркала в някакви сделки, които са й излези през носа... Жалко, надявах се да не е истина. - Рандир въздъхна и отново зарея поглед из картата - Но историята за Арън ме изненадва и ме сварва неподготвена. Той беше наистина могъщ, учила съм се при него. Смъртта му ме натъжава и притеснява. Да знаеш нещо повече?

Момчето доведе Натаниел до масивната врата и си тръгна тичешком още преди русият мъж да е могъл да му благодари.
- Странни са днешните младежи. - повдигна безпомощно рамене Нат и се вгледа във вратата. От вътре се чуваха нечии гласове. - Интересно за какво ли си говорят? - той не се сдържа и долепи ухо до вратата.
" ...учила съм се при него. Смъртта му ме натъжава и притеснява. Да знаеш нещо повече?..."
Внезапно не последва никакъв отговор и Натаниел се усети бързо и подскочи. И тъкмо на време, защото тогава Рандир отвори вратата с трясък очаквайки явно да види някой любопитен ученик. Вместо това обаче видя глупавата усмивка на стария си приятел, който нервно мачкаше наметалото си.
- Здравей, Рандир. Та кой казваш е умрял? - попита той ей така, между другото и лицето му стана съвсем сериозно. ( До колкото беше възможно Натаниел някога да е сериозен).

Една широка усмивка се разля по лицето на Рандир:
- Натаниел! Нямаш си представа колко се радвам да те видя отново! Влизай бързо!
Жената го хвана за ръката и го издърпа в стаята. След това огледа малкото предверие и началото на стълбите, водещи към кулата. Чак след това затвори вратата и прошепна едно тихо заклинание.
- Съвсем бях забравила да поставя капан за подслушвачи! - тя погледна неочаквания си гост - Явно си успял да чуеш нещо, преди да се усетим... Току-що Инферита ми каза, че Арън и семейството му са загинали. Или по-скоро убити...

Инферита също се усмихна. - Натаниел, ти ли си бил? Точно бях готова да ти направя някое заклинание...Рандир, трябва да сме по-внимателни. Но да се върнем на темата...За Арън не се знае почти нищо...знам обаче, че са намерили писмо, в което той казва, че бил заплашван...Това ме навежда на мисълта, че Арън е знаел нещо, което не е трябвало да знае...или някой много отчаяно се е нуждаел от знанията му...и след като този някой е получил информацията, която искал, е убил Арън и семейството му...А както добре ни е известно, той знаеше твърде много неща за черните изкуства, гадаенето и най-вече за некромантията... - при изричането на последното, Инферите потръпна. - Ако тази информация попадне в грешни ръце...Не ми се мисли какво ще стане...

- Некромантия? Имаш предвид онези мъртви дето са под командването на магьосника, който е върнал грозните им муцуни към живот? - Нат изглеждаше отегчен.
Двете жени кимнаха.
- Ами какво да ви кажа, знаете, че не си падам много по всичките му вълшебни истории. Но пък от друга страна това е интересно. - мъжът свали перелината си и я остави на един стол. - Мисля, че нашият стар приятел Принца се е завърнал. - каза го спокойно все едно, че говори за стар приятел. - Нали той обичаше тези щуротии с некрома... нещо си. Спомням си веднъж, когато майсторски убих четирима, а те се съживиха пред очите ми... - Инферита и Рандир го погледнаха смразяващо.
Той се усмихна глупаво и се загледа в пламъците на камината.
- Все пак не ме изненадвате за смъртта на Арън.
- Така ли, защо? - Рандир присви очи недоверчиво.
- Ами, - Натаниел вдигна безпомощно рамене - вечерта преди да го очистят се видяхме за кратко.
- И какво стана? - Инферита беше видимо заинтересована.
- Арън ми каза, че скоро ще умре. Че по-скоро ще го убият, защото някакъв от ордена казал тайната. Попитах го какво има предвид, а той ми каза само да дойда тук. После изчезна по магическия си начин като ме помоли да наглеждам семейството му. - Очите на Нат посърнаха. - Не можах да им помогна. Когато отидох до колибата всичко гореше, а телата им... - той погледна към земята и преглътна шумно. - Тези невинни хора бяха убити особено жестоко, а по изгорените им тела имаше странни знаци... Колкото и не ми се искаше се провалих.
- О, не си виновен ти! - Рандир го погледна съчевствено.
- Знам, но все пак ... Реших да им помогна да намерят покой като отмъстя на този, който им е причинил всичко това. Погребах ги и ето ме тук. - Натаниел се усмихна пресилено и се вгледа през прозореца.
- Само ако можехме да знаем какви са знаците! - каза Инферита умислено.
- Е, може да ви помогна с нещо. - Натаниел извади парче пергамент от вътрешния джоб на туниката си и го подаде на Рандир.
- Какво е това? - другата жена погледна любопитно парчето хартия.
- Ааа, нищо интересно... Поне за мен де. Прерисувах знаците, защото реших че са магически измишльотини и могат да помогнат с нещо, за да открием ключа на загадката...

Рандир прокара бързо поглед над листа. На няколко места се задържа малко по-дълго, сякаш мислеше за нещо.
- Това определено е той... Имам предвид негови хора. Съмнявам се лично да е ходил да ги убива, а по последни сведения, Принцът все още си стои в килията в Окра. Предполагам, че щяха да се свържат с мен, ако нещо беше станало...
Тя погледна Натаниел, но той не понечи да възрази.
- Явно е намерил начин да се свързва с хората си и сега ги използва от разстояние. Честно казано това ме притеснява дори повече от написаното тук...
- Но какво пише, Рандир? - нетърпеливо попита Инферита.
- Това са неговите знаци, неговият език. Спомням си, че го развиваше през цялото онова време и към края вече го използваше усърдно. Тогава си направих труда да го разуча, но след като победихме си мислех, че няма да го срещна отново. Но ето, че съм се заблуждавала...
Рандир отново погледна към парчето хартия.
- Това е някакво заклинание за призоваване. Но не на мъртвите - жената въздъхна - По-скоро освобождаване, възвръщане от някакво място... Явно така ще го изкарат от килията. Но тук пише, че все още не е завършено, че трябва да се направи нещо допълнително... Не мога да разбера точно... - елфката се зачете наново - Поне вече си обяснявам жертвоприношенията край Кинети....

Инферита изслуша Натаниел и каза:
- Да, точно за това говоря...за призоваването на мъртви. За наше съжаление живите мъртви не могат да бъдат убити. Некромантията е най-долната от всички магии...тя е гавра с телата на мъртвите...Виждала съм как едно дете беше нападнато от собствената си майка труп...да гледаш как един от най-близките ти хора, който вече е мъртав да се опитва да те убие...не е човешко... - след това се обърна към Рандир - Ами ако все пак Принцът някак си е избягал от затвора? Ами ако е убил или подчинил пазачите...няма как да разберем. Но да се надяваме, че наистина продължава да гние там...но смятам, че много той пак ще броди сред нас...А това никак, ама никак няма да е добре...А какво мислиш за жертвоприношенията, Рандир? Какво е описано на бележката? Какво точно пише?... - Инферита погледна замислено приятелката си и замълча...

Натаниел се замисли. Ако Принца се върнеше пак това означаваше, че битките ще започнат отново, че отново ще има невинни жертви и много ужаси за обекновеното население.
- Имам идея! - мъжът се намръщи.
Рандир го погледна питащо...
- И по-точно каква ? - Инферита го гледаше изпитателно.
Нат бръкна в един от вътрешните джобове на туниката си. От там извади красив сребърен медальон. Двете жени го погледнаха с недоумение в очите.
- Не знам защо още го пазя ... - очите на мъжа потъмняха . - Може би някакъв сантиментален спомен, кой знае ... - той въздъхна и подаде медальона на Рандир.
Тя го взе и го огледа внимателно. По гладката му повърхност нямаше нито една резка, макар че самата вещ изглеждаше стара. От страни обаче откри малко копченце. Натисна го и медальонът се твори. Там беше нарисувано лице на много красива жена на около 30 години.
- И какво по-точно е това и коя е тази? - Инферита не можеше да разбере какъв беше смисълът на този медальон.
Натаниел поклати тъжно глава и каза:
- Не ви ли е позната тази жена? Само че с няколко години по-стара и с черни дрехи, черна коса и бледо като на мъртвец лице?
Двете жени се вгледаха внимателно в красивото лице, в златните коси и живите очи.
- Селина! - промълви слисана Рандир.
Инферита се вгледа още по-внемателно и след секунда я обзе почуда.
- Но ... тя - двете стояха в недоумение и гледаха Натаниел.
Той мълчеше с наведена глава и не смееше да каже нито дума. Едва, когато се надигна каза:
- Моята майка ... най-вярната му последователка... - усмихна се - Не е ли странно, че пък аз съм този, който най-много го мрази? - Натаниел се засмя глухо. - Сто процента съм сигурен, че тя стои зад всичко. Ритуалните жертвоприношения, некро...нещо си и убийството на Арън - носят нейния почерк. Познавам я - тя е готова на всичко, за да освободи любимия си господар.
Рандир и Инферита мълчаха.
- Само тя е. Селина си пада по всички екстри при ритуалните убийства ... като бях дете съм я виждал да убива животни по подобен начин, но тя никога не казваше защо го прави. Сега разбирам, че е помагала или изпращала тайни съобщения на Принца... И сега некро... глупостите и тези трупове - нейно дело са. Тя е зла и се радва на всяко страдание ...

Рандир се вгледа внимателно в лицето на жената. Селина... Толкова често я беше виждала до Принца, толкова пъти нещо я възпираше да й стори зло. Винаги се беше чудила на този странен и първичен импулс, но вече си го обясняваше. В нея виждаше част от един от най-бликите й приятели. Човек, който никога не би наранила.
"Горкият Натаниел.." помисли си тя. "Кой знае колко тежко му е било през всичките тези години... И сега ужасът започва отново...". Елфката взе внимателно медальона от ръцете на Инферита, която продължаваше да го изучава замислено и го върна обратно на мъжа пред себе си.
- Предполагам, че това, което казваш е силно възможно. Също така, едва ли ще се изказваш неподготвен на подобна тема... Особено, когато я засяга толкова лично. Но Селина... Тя стараела ли се е да те привлече на своя страна? Свързвала ли се е с теб в онези години? Опитвала ли е да те манипулира, за да й предоставиш информация?

Натаниел само въздъхна тежко и стана от стола. Приближи се до прозореца и се вгледа в далечината. Задаваха се облаци. Започваше да ръми. Като в онзи ден...
- Разбира се, че е опитвала. При това няколко пъти. - той повдигна рамене. - Но, не защото беше любяща майка, а напротив, тя само изпълняваше заповеди на Принца. Първият й опит да ми обърне към страната на злото беше когато бях малък. Ръмеше по точно същия начин... - Натаниел се обърна. - Разказа ми за Принца и за неговото "велико" дело. Опита се да ми обясни какво удволоствие ще ми достави властта, която ще получа от него ... Но аз никога ке съм искал подобно нещо. Затова и отблъснах предложението и опитите й да ме привлече към злото.
Рандир беше да повтори част от въпросите си, когато Натаниел продължи:
- Може би не приех предложенията й никога, защото усещах,ч е не са искрени... защото тя не влагаше много старание да ме убеди... Просто не ме обичаше. Не обичаше и баща ми, защото Принца й беше наредил да се ожени за него без тя да изпитва чувства. - мъжът прокара пръсти през русата си коса. - Преди няколко месеца се свърза с мен. Заплаши ме,ч е ако не я последвам ще ме сполети ужасна съдба. Отвърнах й, че не ме интересува. Тя започна да ме моли да й помогна, защото вече е разбрала какъв всъщност е Принца и че иска да избяга от него. Отказах й. Селина ми каза, че може би никога не еобичала баща ми, но мен ме е обожавала, но не искала да го покаже, за да ме нарани Принца. - при тези думи Натаниел въздъхна тежко. - Естествено куп лъжи. Отпратих я, макар че можех да я убия. Нали ми е майка! - той се отпусна тежко на стола и настъи гробна тишина...

Тишината продължи повече от нормалното. Сякаш всички бяха потънали в собствените си мисли без да осъзнават какво се случва около тях. Рандир излезе първа от настъпиля унес, сякаш беше взела някакво важно решение:
- Мисля, че нямаме нито минута за губене. Нито пък причина да се застояваме още в Академията. Утре ще пиша до кралските власти да изпратят някого да замества мен и Инферита, за да можем да потеглим. Училището е перфектно препазено и се съмнявам Принцът да му навреди, ако не сме тук... Няма да е в негов стил - винаги е уважавал учението и се е опитвал да го подчини на волята си. Да ни накара да обучаваме малки роботчета, които да му служат безпрекословно - жената потръпна. - Както и да е... Натаниел, Инферита, предлагам ви да забравим за малко тревогите си и да отпочинем. Утре ни чака тежък ден. След един час ви чакам в залата пред Главната порта.
Рандир започна да прибира нещата си, но усети, че Натаниел все още стои в кабинета и сякаш я гледаше очаквателно.
- Разбира се, колко съм глупава! Ще се настаниш в малката гостна в учителските покои - тя прошепна нещо и след малко малък къс хартия от бюрото просветна в синьо. Елфката го взе и го подаде на мъжа - Това ще ти помогне да намериш пътя...

Предлагам ви да пишете едно мнение как си тръгвате, а после ще решим...

Инферита също се сепна - Да, Рандир права си. И аз ще се оттегля за малка почивка...После ще говорим отново - и след като им махна за сбогом, Инферита безшумно и бързо излезе от стаята и се запъти към кабинета си.

След нетипичната за Натаниел проява на тъга, той бързо се окопити. Усмихна се отоново с чаровната си усмивка и стана. Наметно перелината си каза:
- Благодаря, Рандир. Ще се видим по-късно. - той взе подадената му карта и излезе взирайки се глупаво и разучаващо в листа.