Зелената зала

След като разгледа залата, Балатар седна в единия ъгъл и започна да пее със спокоен и оспокояващ глас една от любимите си песни:
Живяла дева в прежден ден-
зорница в изгрев бял,
в бял плащ със крайчец позлатен,
с обувки от кристал.

Звезда красяла лоб пречист,
в косата й зора
трептяла като в клон златист
сред Севера добра.

И белонога, с кръшен стан,
с развеяна коса,
летяла като лист отвян
с южняка из леса.

Там, дето Нимродел летял
от стръмното безспир,
гласът й сребърен звънял
над грейналия вир.
Но пъття никой днес не знай
къде я е отвел,
в далечния планински карй
изчезна Нимродел.

И зад високи планини
в уречения час
я чакал кораб много дни
сред сивия талаз.

Но бурен вятър се извил
от север с гневен вой
и ладията отклонил
през нощния прибои.

А призори видели как
сред бурните вълни
изчезва надалече бряг
с мъгливи планини.

Амрот се взрял към роден кът
и участта проклел,
че му отрежда дълъг път
далеч от Нимродел.

Той бил на елфи древен крал,
владетел горделив,
когато златен клон цъфтял
във Севера красив.

Изправил се на своя борд
и всеки го видял
как като буревестник горд
в морето полетял.

Развял коси, могъщ и смел,
прибоя оседлал,
и като лебед път поел
сред пяна от кристал.

Ала от запад няма вест.
Под този небосвод
не чуха елфите до днес
за гордия Амрот.

Балатар се засмя и каза развълнуван:
- Радвам се, че се присъедини към импровизацията ми. Не мислех, че някой се интересува още от поезията на древните елфи.

- Балатар Дуалин - представи се той и енергично отвърна на поздрава. - Приятно ми е да се запознаем.

- Ами...- той не говореше много за себе си, а и хората рядко се интересуваха от това от къде идва и какъв е всъщност. - Това е дълга история. От къде да започна...- попита той сам себе си. - Израстнал съм сред елфите. "Приемните" ми родители ме намерили на границата на гората им, след като прогонили отряд орки. Единственото, което имам от родителите си е един медальон.- и той извади медальона, който висеше на врата му - Елфите, които ме отгледаха нямаха други деца, затова баща ми се постара да получа най-доброто обучение, което можеше да ми осигури. Той самият беше офицер от Кралската гвардия на краля Гил-Галад и лично ме учеше да боравя с няколко вида оръжия. Майка ми от своя страна служеше в храма на Богинята на луната, където се научих да лекувам рани и да правя различни противоотрови. Нямах много приятели, защото за разлика от другите елфи на моята възраст, аз се развивах доста по-бързо. Когато станах на 20 години ме приеха в Кралската гвардия, отново с голяма помощ от страна на баща ми. Това доведе до много противоречия сред съветниците на краля, защото бях, и все още съм, единственият "не-елф" на тази длъжност. Много скоро обаче споровете престанаха, защото се наложи да тръгнем на война, където нееднократно се доказах като достоен гвардеец. Кралят явно беше забелязал това, защото след първата година от службата ми вече командвах цял батальон. Няколко месеца по-късно вече бях първи офицер и верен съветник на самия Гил-Галад. Тогава със заповед на самият крал беше разпоредено да бъда посветен в тайните на елфическото дълголетие.
Последвааха дълги години на вярна служба както в мир, така и във война. Докато не се случи така, че бяхме въвлечени в най-жестоката битка в която някога съм участвал, а и на дали ще участвам в някоя по-жестока бикта. Това беше Битката на петте армии. Никога не ще забравя този момент - хора, джуджета и елфи за пръв път обединиха силите си срещу орки и демони. Бяхме обсадени в древната столица на хората - Келдебранд. Три дни удържахме крепостта преди да успеят да разбият портите и да нахлуят в града. Превъзхождаха ни 3:1 и превземаха ниво след ниво, докато не стигнаха пред самия дворец... - Балатар изведнъж се усети и спря. Огледа се, сякаш очакваше Ванеса да си е тръгнала. Но за негова изненада тя все още стоеше срещу него...

Балатар въздъхна, отърсвайки се от спомените си.
- Бяхме останали около 500 войни. Барикадирахме портите на двореца с каквото можахме, но бяхме сигурни, че няма да издържим дълго. Няколко орки скочиха през стъкления купол на тавана и ядинияпрониза краля на хората. Всички започнаха да се оглеждат за други врагове, но през следващите няколко минути нощо не се случи.
Изведнъж навън настана истинска какафония. Всички сякаш се превърнахме в слух, само и само да разберем какво се случва. Тогава чухме такъв рев, сякаш самата земя се разтвори. Хората, които бяха най-близо до прозорците се осмелиха да погледнат навън, а като се обърнаха към останалите изглеждаха така, сякаш се бяха зомбирали. Тогава една огромна сянка покри прозореца и разпери огромните си крила. Това беше дракон. И не беше сам. 25 - 30 дракона изпълваха небето и помитаха всеки орк и всеки демон, който виждаха. Отне ни цяла вечност да се опомним, но когато се свестихме, сякаш бяхме се събудили от дълбок сън - пълни с енергия, сила, и най-вече - желание за мъст. Никой не можеше да се спаси в онзи миг. С всеки замах падаше оркска глава. Когато излязохме на двора наоколо беше настъпил истински ад - огъня се извисяваше над покривите, навсякаде се въргаляха овъглени трупове...
Победата ни беше пълна, но на изключително висока цена. Когато се върнахме в двореца, Гил-Галад и царя на джуджетата бяха седнали от двете страни на окървавения трон и тихо разговаряха. По-късно разбрахме, че малко преди да ни обсадят, тримата крале изпратили съобщение до магьосническия съвет с моба за помощ. И те се бяха отзовали.
Изгубих много верни приятели в онези дни. Още се опитвам да забравя мъката, която изпитвах.- докато разказваше това, една сълза се спусна по бузата му, но той не си направи труда да я избърше. - Както и да е. Когато се завърнах у дома помолих да бъда освободен от гвардията и около месец по-късно вече бях напуснал пределите на елфическото кралство. Дълго след това се скитах из пустощта, докато един ден не стигнах до Карас, където научих за академията. И ето ме тук.

- Не с епритеснявай. Все някога трябваше да говоря за това. Ами ти? Твоята история каква е?

- Имал съм взимане-даване с върколаци на няколко пъти през годините. Бяха добри като хора, но за съжаление единия сега е на дъното на едно езеро далеч на север, а за другия вече не помня.

- Не се тревожи. Ако имаш нужда от помощ ме извикай.